Сред тъжен ден
Небето плаче
И калните сълзи
Попиват
в моите коси.
Сълзи, но в тишина,
Присвита страда моята душа.
А хрупкав облак-пелена
Целува мъртвата мъгла
/съюз – задгробна празнина.../
Мълчи, дете, не говори!
В забравата на сълзите се потопи...
Мълчи, денят е кърваво студен –
Умира, от апатия е заледен.
Отмяташ кичура коса –
Последен
жест на любовта! –
Но кал обгаря бялата ръка;
Крещи: „Сама, сама – САМА! –
Сама ще бъде твоята душа...”
И все е тъжен ден,
Небето плаче.
И калните сълзи,
Обсипващи
стрели,
Уб(л)иват моите мечти...
