Là, où Verlaine s’arrete, commence mon vers…
А реката тече и тече пред мен. Облаците закриват слънцето и носят прохлада. Мътна, мътна вода! Мътно време, мътни мисли. Вятър, полъх, прохлада… или просто поредната илюзия на времето пред мен.
Не искам, не искам мътност! Не искам самотната сянка!
Искам твоите очи. Тук и сега! Твоите ръце около талията ми и измъчения ти поглед, вперен в мен. Не вярваш? Не вярваш в мен, но ти се иска да повярваш...
Иска ти се да усетиш топлината ми, да ме усетиш до себе си, да почувстваш, че съм твоя. Искаш ме, искаш ме…
И аз искам да ти се отдам! Изцяло! Духом, тяло! Само твоя, само твоя и ничия друга!
Само твоите ръце, само твоите устни, само ТИ, единствен, неповторим…
Само ТИ, любов моя. Завинаги…
Не, не “искам да те помня все така:
обречена, нещаста,
в очи ми вперила обречени очи,
защото трябва да се разделим.”
Аз искам да си тук до мен,
усмихнат и засмян,
ръка ми вплетена в твоите ръце,
в едно всред мътното море…
Аз не живея, аз горя, горя, горя!!! И все за теб…
За теб и никой друг…
Вземи ме и повече не ме оставяй да си ида!
Вземи ме и повече не ме оставяй за бъда далече от теб!
