¨¨¿Cuál es la patria de Olga?¨fue la pregunta que planteó la profe de literatura hace dos años. Nadie se atrevió a hablar. A lo mejor a nadie le importaba la pregunta, a nadie le concernía en aquel momento (a diferencia de ahora).

Hace dos años entendí por primera vez la noción de ¨ciudadano del mundo¨. No pude evitar a pensar en Olga. Hice un error, o por lo menos así parecía en aquella situación.

Ahora me vuelvo a preguntar la misma cosa, esta vez sabiendo que no hay ninguna respuesta dicha ¨buena¨/ ¨mala¨. Esta vez voy armado del conocimiento de  que lo que para mí es lógico puede ser la tontería más grande del mundo para el otro.

Esta vez sé que no tienes razón a negar mis pensamientos solamente porque se diferencian de los tuyos. Sin embargo, tienes toda la libertad de criticarlos: ¡pues adelante!, pero no a priori, jamás sin haber comprendido, preguntado sobre el mensaje que intentan transmitir las palabras. 

¡Y ellas varían en funcción de tantos factores! El significante no es siempre cortar-pegar el significado, como la sonrisa no es siempre benevolencia ni el llanto: tristeza.

Me defiendo. Insisto. Te pido: no juzgues antes de preguntar…¨

Dicho eso se quitó la chaqueta, se puso el jersey más peludito que pudo encontrar en el armario y se hizo ovillo sobre la silla, mirando por la ventana. El vampiro sobre el banco le sonreía, el reloj lentitamente anunciaba el advenimiento de la noche, las notas de las clases, olvidadas entre tantos otros papeles que inundaban el cuarto, se reían de él. Un gesto neurótico de la mano bailaba al son de sus pensamientos: una afirmación, un miedo, una pregunta… no lograban encontrar la paz.

Sue's side poem

Du coup, je suis ici -

Un souvenir ou simple reverie?

Ou est ce que je vais?         

Moi, je n’ai aucune idée…

Tout ce que je sais,

C’est simplement le fait

Que je voyage

Parmi les belles nuages…

One knife – enough to kill a life.

But then, please tell me when

A question so serene,

Back out of fuckin dream

Will land and will demand:

“It’s you who you can’t stand?”

Hold on the life,

Kiss back the knife

And turn your sight, the light,

Towards yourself, “if right?”

Do you perceive the falling?

It’s that your soul out, crawling,

For the sweet salvation

Of the corps assassination?

Or it’s just your mind

(who plays a game)

Torturing your thoughts

(n they’re lame...):

You, denying all new start,

Are perishing your heart

That’s freezing for some peace -

A distant (Beauty’s) kiss -

a notion,

might prevent the cutting motion?

I believe in you!

Inspired by the hatred towards the syrian inmigrants in Bulgaria; dedicated to everyone... 

"I know, it’s hard to be tolerant, accepting. I know, it requires a whole lot of force, but I also know it’s worthed. It’s easy to be prejudiced when it comes to the future of someone else, but I do believe – I believe, believe, believe! – that everybody deserves a chance, everybody deserves to be loved. Giving love, in some way we also receive it – purring, gentle and sincere."

През септември намерих на улицата Ая. Беше едно жалко подобие на котка – опърпана козинка, премръзнали лапички, опулени бебешкосини очички и един сърцераздирателен, отчаян плач, за който недохраненото й телце гореше и последните си сили. Беше едва на няколко дена – малка, невзрачна, нищожна. Една безполезна твар, чийто живот не струваше нищо за никого; захвърлена от хората, Аичка беше обречена на бавна смърт.

Клекнах до нея и прокарах пръсти по кожухчето й. Сякаш усетило колебанието ми, дребосъчето впери поглед в мен и настоятелно, изискващо замяука срещу ми. Плач, в който се четеше целият ужас на едно невръстно невинно същество, дошло на този свят нежелано; отритнато от всички, забравено...
Обвих пръсти около крехкото телце. Чуждо на ласките, то не отреагира, но усети топлината ми и с неочаквана пъргавина се свря в ръкава ми.

Ай, отиде! Малкият бълхарник ме „изпълни с живот”. Какво прави пък сега?! Мляска?! То ме суче!!

Действително плачът бе стихнал и вместо това се чуваше хищно джвакане изпод ръкава ми. Занесох я в къщи и и сипах млекце. Ядец! Топчицата не можеше да лочи, трябваше да я храня със спинцовка... Сита, Ая се свря в косата ми и сънено замърка.

Това, което последва – скандали, разходи, нерви... Ветеринари, родители и моята лична неопитност се бяха наговорили срещу нас и лукаво дебнеха зад всеки ъгъл. А Ая ме гледаше с все същия упорит и твърд поглед, който без думи казваше „Мога, не се отказвай от мен! Няма да съжаляваш.”.

Дали съжалявам? В никакъв случай! „Малкият бълхарник”, трън в очите на съдбата, разцъфтя, стана голяма и силна котка /не без моята подкрепа/. Вече не се бои от метлата, която я ужасяваше първите няколко месеца от съвместния ни живот, нито се страхува да скочи от прозореца на масата, пък и да падне, става, смела, и пробва отново. Луда глава е тийнейджърката ми, но се гордея с нея!

Нима не е това една твърде позната на всички ни история? Дали ще е котката Ая, човекът Пешо, кварталът Филиповци или държавата Х, нима не е същото? Едно същество /да приемем, че „същество” е синекдоха на квартал или държава/, низвергнато от себеподобните си поради някаква причина, е обречено на страдание, водещо плавно към смъртта. Етикетизирано още в зората на своето съществуване, то получава отношението, което му се налага по презумпция, без да бъде реално оценено според възможностите и заложбите си...

Ами ако то, досущ Ая, се окаже способно, „качествено”? Защото тя, освен че скача, хапе и се бори с домакинските уреди, винаги ме чака на вратата, когато се прибирам, сгушва се в мен и мърка, докато я галя по главичката или пък се превъплъщава в будилник, когато се успивам за училище и пропускам часа й за хранене. Да не говорим за радостта, която внася в дома ми със смешните си салта и игри! Една черна топка, която съчетава в себе си дивото и интелекта, е моя вярна приятелка...

Знам, трудно е да си толерантен, приемащ. Знам, коства усилия, но и също така знам, че си стува. Лесно е да бъдеш предубеден, когато става въпрос за чуждата съдба, но аз наистина вярвам - вярвам, вярвам! - че всеки заслужава шанс, всеки има право да бъде обичан. Дарявайки любв, ние мако или ного я получаваме - мъркаща, нежна и искрена.