I believe in you!

Inspired by the hatred towards the syrian inmigrants in Bulgaria; dedicated to everyone... 

"I know, it’s hard to be tolerant, accepting. I know, it requires a whole lot of force, but I also know it’s worthed. It’s easy to be prejudiced when it comes to the future of someone else, but I do believe – I believe, believe, believe! – that everybody deserves a chance, everybody deserves to be loved. Giving love, in some way we also receive it – purring, gentle and sincere."

През септември намерих на улицата Ая. Беше едно жалко подобие на котка – опърпана козинка, премръзнали лапички, опулени бебешкосини очички и един сърцераздирателен, отчаян плач, за който недохраненото й телце гореше и последните си сили. Беше едва на няколко дена – малка, невзрачна, нищожна. Една безполезна твар, чийто живот не струваше нищо за никого; захвърлена от хората, Аичка беше обречена на бавна смърт.

Клекнах до нея и прокарах пръсти по кожухчето й. Сякаш усетило колебанието ми, дребосъчето впери поглед в мен и настоятелно, изискващо замяука срещу ми. Плач, в който се четеше целият ужас на едно невръстно невинно същество, дошло на този свят нежелано; отритнато от всички, забравено...
Обвих пръсти около крехкото телце. Чуждо на ласките, то не отреагира, но усети топлината ми и с неочаквана пъргавина се свря в ръкава ми.

Ай, отиде! Малкият бълхарник ме „изпълни с живот”. Какво прави пък сега?! Мляска?! То ме суче!!

Действително плачът бе стихнал и вместо това се чуваше хищно джвакане изпод ръкава ми. Занесох я в къщи и и сипах млекце. Ядец! Топчицата не можеше да лочи, трябваше да я храня със спинцовка... Сита, Ая се свря в косата ми и сънено замърка.

Това, което последва – скандали, разходи, нерви... Ветеринари, родители и моята лична неопитност се бяха наговорили срещу нас и лукаво дебнеха зад всеки ъгъл. А Ая ме гледаше с все същия упорит и твърд поглед, който без думи казваше „Мога, не се отказвай от мен! Няма да съжаляваш.”.

Дали съжалявам? В никакъв случай! „Малкият бълхарник”, трън в очите на съдбата, разцъфтя, стана голяма и силна котка /не без моята подкрепа/. Вече не се бои от метлата, която я ужасяваше първите няколко месеца от съвместния ни живот, нито се страхува да скочи от прозореца на масата, пък и да падне, става, смела, и пробва отново. Луда глава е тийнейджърката ми, но се гордея с нея!

Нима не е това една твърде позната на всички ни история? Дали ще е котката Ая, човекът Пешо, кварталът Филиповци или държавата Х, нима не е същото? Едно същество /да приемем, че „същество” е синекдоха на квартал или държава/, низвергнато от себеподобните си поради някаква причина, е обречено на страдание, водещо плавно към смъртта. Етикетизирано още в зората на своето съществуване, то получава отношението, което му се налага по презумпция, без да бъде реално оценено според възможностите и заложбите си...

Ами ако то, досущ Ая, се окаже способно, „качествено”? Защото тя, освен че скача, хапе и се бори с домакинските уреди, винаги ме чака на вратата, когато се прибирам, сгушва се в мен и мърка, докато я галя по главичката или пък се превъплъщава в будилник, когато се успивам за училище и пропускам часа й за хранене. Да не говорим за радостта, която внася в дома ми със смешните си салта и игри! Една черна топка, която съчетава в себе си дивото и интелекта, е моя вярна приятелка...

Знам, трудно е да си толерантен, приемащ. Знам, коства усилия, но и също така знам, че си стува. Лесно е да бъдеш предубеден, когато става въпрос за чуждата съдба, но аз наистина вярвам - вярвам, вярвам! - че всеки заслужава шанс, всеки има право да бъде обичан. Дарявайки любв, ние мако или ного я получаваме - мъркаща, нежна и искрена.