¨¨¿Cuál es la patria de Olga?¨fue la pregunta que planteó la profe de literatura hace dos años. Nadie se atrevió a hablar. A lo mejor a nadie le importaba la pregunta, a nadie le concernía en aquel momento (a diferencia de ahora).

Hace dos años entendí por primera vez la noción de ¨ciudadano del mundo¨. No pude evitar a pensar en Olga. Hice un error, o por lo menos así parecía en aquella situación.

Ahora me vuelvo a preguntar la misma cosa, esta vez sabiendo que no hay ninguna respuesta dicha ¨buena¨/ ¨mala¨. Esta vez voy armado del conocimiento de  que lo que para mí es lógico puede ser la tontería más grande del mundo para el otro.

Esta vez sé que no tienes razón a negar mis pensamientos solamente porque se diferencian de los tuyos. Sin embargo, tienes toda la libertad de criticarlos: ¡pues adelante!, pero no a priori, jamás sin haber comprendido, preguntado sobre el mensaje que intentan transmitir las palabras. 

¡Y ellas varían en funcción de tantos factores! El significante no es siempre cortar-pegar el significado, como la sonrisa no es siempre benevolencia ni el llanto: tristeza.

Me defiendo. Insisto. Te pido: no juzgues antes de preguntar…¨

Dicho eso se quitó la chaqueta, se puso el jersey más peludito que pudo encontrar en el armario y se hizo ovillo sobre la silla, mirando por la ventana. El vampiro sobre el banco le sonreía, el reloj lentitamente anunciaba el advenimiento de la noche, las notas de las clases, olvidadas entre tantos otros papeles que inundaban el cuarto, se reían de él. Un gesto neurótico de la mano bailaba al son de sus pensamientos: una afirmación, un miedo, una pregunta… no lograban encontrar la paz.

Sue's side poem

Du coup, je suis ici -

Un souvenir ou simple reverie?

Ou est ce que je vais?         

Moi, je n’ai aucune idée…

Tout ce que je sais,

C’est simplement le fait

Que je voyage

Parmi les belles nuages…

One knife – enough to kill a life.

But then, please tell me when

A question so serene,

Back out of fuckin dream

Will land and will demand:

“It’s you who you can’t stand?”

Hold on the life,

Kiss back the knife

And turn your sight, the light,

Towards yourself, “if right?”

Do you perceive the falling?

It’s that your soul out, crawling,

For the sweet salvation

Of the corps assassination?

Or it’s just your mind

(who plays a game)

Torturing your thoughts

(n they’re lame...):

You, denying all new start,

Are perishing your heart

That’s freezing for some peace -

A distant (Beauty’s) kiss -

a notion,

might prevent the cutting motion?

I believe in you!

Inspired by the hatred towards the syrian inmigrants in Bulgaria; dedicated to everyone... 

"I know, it’s hard to be tolerant, accepting. I know, it requires a whole lot of force, but I also know it’s worthed. It’s easy to be prejudiced when it comes to the future of someone else, but I do believe – I believe, believe, believe! – that everybody deserves a chance, everybody deserves to be loved. Giving love, in some way we also receive it – purring, gentle and sincere."

През септември намерих на улицата Ая. Беше едно жалко подобие на котка – опърпана козинка, премръзнали лапички, опулени бебешкосини очички и един сърцераздирателен, отчаян плач, за който недохраненото й телце гореше и последните си сили. Беше едва на няколко дена – малка, невзрачна, нищожна. Една безполезна твар, чийто живот не струваше нищо за никого; захвърлена от хората, Аичка беше обречена на бавна смърт.

Клекнах до нея и прокарах пръсти по кожухчето й. Сякаш усетило колебанието ми, дребосъчето впери поглед в мен и настоятелно, изискващо замяука срещу ми. Плач, в който се четеше целият ужас на едно невръстно невинно същество, дошло на този свят нежелано; отритнато от всички, забравено...
Обвих пръсти около крехкото телце. Чуждо на ласките, то не отреагира, но усети топлината ми и с неочаквана пъргавина се свря в ръкава ми.

Ай, отиде! Малкият бълхарник ме „изпълни с живот”. Какво прави пък сега?! Мляска?! То ме суче!!

Действително плачът бе стихнал и вместо това се чуваше хищно джвакане изпод ръкава ми. Занесох я в къщи и и сипах млекце. Ядец! Топчицата не можеше да лочи, трябваше да я храня със спинцовка... Сита, Ая се свря в косата ми и сънено замърка.

Това, което последва – скандали, разходи, нерви... Ветеринари, родители и моята лична неопитност се бяха наговорили срещу нас и лукаво дебнеха зад всеки ъгъл. А Ая ме гледаше с все същия упорит и твърд поглед, който без думи казваше „Мога, не се отказвай от мен! Няма да съжаляваш.”.

Дали съжалявам? В никакъв случай! „Малкият бълхарник”, трън в очите на съдбата, разцъфтя, стана голяма и силна котка /не без моята подкрепа/. Вече не се бои от метлата, която я ужасяваше първите няколко месеца от съвместния ни живот, нито се страхува да скочи от прозореца на масата, пък и да падне, става, смела, и пробва отново. Луда глава е тийнейджърката ми, но се гордея с нея!

Нима не е това една твърде позната на всички ни история? Дали ще е котката Ая, човекът Пешо, кварталът Филиповци или държавата Х, нима не е същото? Едно същество /да приемем, че „същество” е синекдоха на квартал или държава/, низвергнато от себеподобните си поради някаква причина, е обречено на страдание, водещо плавно към смъртта. Етикетизирано още в зората на своето съществуване, то получава отношението, което му се налага по презумпция, без да бъде реално оценено според възможностите и заложбите си...

Ами ако то, досущ Ая, се окаже способно, „качествено”? Защото тя, освен че скача, хапе и се бори с домакинските уреди, винаги ме чака на вратата, когато се прибирам, сгушва се в мен и мърка, докато я галя по главичката или пък се превъплъщава в будилник, когато се успивам за училище и пропускам часа й за хранене. Да не говорим за радостта, която внася в дома ми със смешните си салта и игри! Една черна топка, която съчетава в себе си дивото и интелекта, е моя вярна приятелка...

Знам, трудно е да си толерантен, приемащ. Знам, коства усилия, но и също така знам, че си стува. Лесно е да бъдеш предубеден, когато става въпрос за чуждата съдба, но аз наистина вярвам - вярвам, вярвам! - че всеки заслужава шанс, всеки има право да бъде обичан. Дарявайки любв, ние мако или ного я получаваме - мъркаща, нежна и искрена.

Ca fait 20 ans que je suis déçu

“J’ai besoin de respirer, mais.. c’est fantôme”

Aujourd’hui je me suis réveillé de bon humour! Mais bien sur – c’était  le premier jour du soleil cet hiver et j’avais une grande envie de sortir et jouer dans la neige avec les tout petits enfants.

Moi, un adulte de 40 ans, je suis tellement tenté par l’invitation coquine du temps que rien ne peux me dissuader d’abandonner toutes mes tâches domestiques au profit d’un bon jeu à l’enfantine!

Je me suis vite habillé – un pantalon et la chemise. Avoir froid?! Jamais! Je sentais une chaleur brulante dans mes poumons, un désir incroyable de me dissoudre dans l’harmonie naturelle.

uste à côté du bâtiment où j’habite, il y a un bois sauvage. Dès que je peux marcher, j'y suis allé chaque fois que j'avais besoin de m´éloigner du bruit ¨civilisé¨, des sourires artificiellement chaleureux et de reposer mes pensées à l'abri des agressives publicités ennuyantement ingénieuses dans son attempt d’attirer l'attention.C’était le cas aujourd’hui. Tout seul au milieu de la ville, je nécessitais la touche naturelle pour me sauver de ma solitude peuplée.

Je suis descendu par l’escalier en sautant. J’avais envie de courir jusqu’a sentir mes muscles fatigués; de respirer profondément, sans peur, en laissant l’air surgelant envahir mes poumons atrophiés et les gonfler, comme si ils étaient des simples jouets de plastique, en déchirant la désespoir noire qui y habitait depuis 20 ans…

Bref, j’avais envie de me sentir vivre!

“Un pas de plus et tu y es!” – la pensée sourirait dans ma tête. Un pas, seulement un pas…

Foudroyé! Fusille-moi, ce n’est pas possible!

-          Monsieur… Monsieur! – je me suis écrié. – Le bois qui était ici… Est-ce que je me suis trompé du lieu, monsieur?

-          Bois? – surprise a dévoué son visage. – Vous vous référez peut-être au marais puant? Bah, ça fait 20 ans qu’il n’existe plus.

-          N’existe plus?!

-          Mais oui, monsieur. – un sourire compréhensif s’est collé à son visage. – Ah, vous n’habitez pas ici, n’est-ce pas?

-          Si, si… - étonné…

-          Bah, ça fait 20 ans qu’on l’a saché et a construit ce beau centre commercial-ci.

-          Centre commercial ?!

-          Oui ! C’est le centre le plus grand de la région. De plus, c’est un authentique signe du point de vue constructionnel, un véritable triomphe du progresse humain qui montre…

Déconnecté… J’étais psychiquement fusillé. Le bois, il n’existait plus, le centre commercial, ce monstre géant, il  l’avait dévoué…  Signe ? - mais serpental !

-          Monsieur, vous vous sentez bien?

-          Oui, oui… Je suis bien… Je suis… Ça va.. vite passer…

Vite? Je ne crois pas… Ça fait 20 ans que je me sens comme ça, déçu. Moi, qui suis né dans cette ville et qui y a vécu toutes les joies et frustration propres d’un Homme, je ne pouvais plus la reconnaitre.

- Où est votre masque d’oxygène? Ne savez vous pas que c’est dangereux pour une personne de votre âge de ne pas la porter?!
- J’en ai, j’en ai…
… Mais elle ne va pas m’aider. Dans la ville où les arbres sont déjà étrangers, moi aussi, je me sens… perdu…
**********************************************************************************
De temps en temps je ferme les yeux et des souviens envahient mon esprit. Souvenirs du temps où je pouvais sortir sans le masque d’oxygène ; quand l’air n’était pas toxique, pas sacrifié pour les signes humains… C’est quand je ressens ce fou besoin de respirer, de vivre… Mais ce besoin, il est fantôme… Il ressort  seulement si je n’avais pas pris mes pilules…

Moi, je suis bien appliqué et je n’oublie pas à le faire. Alors, je suis normale comme chacun entre vous  - je vous le jure ! – je suis obéissement le progrès  tell qu’il est, je m’accommode. De plus, j’arrive  à être heureux ! Juste comme vous…

**********************************************************************************

Une fois de plus, mon fantôme sera assassiné sous l’effet des pilules, enterré dans le cimetière urbain des signes  humains…  

“I'm not normally a praying man, but if you're there, please save me, Art!”

The graveyard is such a sad place – there are dead flowers everywhere – seeing them, one cannot contain the tears… 

 

I need to cry. I need to go to that special place where no one would ask me why I cry or if I need help, but will simply feel my pain. I need to stay there… I need to feel that everything’s going to be ok. I need that feeling! And it’s constantly slipping away of my hands...

Is it a bug I have? Why does the others, mes pairs, manage to survive relatively easier? Why, why do I have to feel?... Somebody please explain me the structure of the feelings and a method of studing them, so that I can manage to get free…  Silence? Comm’on, a test, a study, an experiment, statistics! Shall I take off my jacket or you can very well examine me like that? Do you need a blood probe, by the way? Or probably an urine stample? May be you’d like to ask me some questions, shall I lay on the soffa, sir?

If there are three levels of disappointment that are related into a vicious circle: 1. Vehement fight against the factor, 2. Self-aggression, 3. It’s all the same, I can say you are out of them for the moment. you feel uneasy because it's a new place with new people and you cannot find your place within them. (jajaja, thanX science! Really felt better, lol)

Dafuq, should you really be objective? Can’t you just give me a friendly, loving hug and say that’s alright?... Can’t you be human for a while and help me… Help me feel safe…

And you, Art, even though you are just a function of my thoughts, reflection of me, why did you leave me to them? Why don’t you intervene and at least take benefit of the situation? Why don’t you be my human now? You will really leave me produce this bull****… Huh, are you telling me I'm really that empty?! That’s frightening… 

NO! Don’t you ever dare to tell me I want too 
much. Don’t tell me I need time! DON’T tell me i’m putting my resources in another basket now! Just gimme the fuckin, ¡NON SEXUALLY CHARGED! hug I’m craving for!...