„Изкуството против дрогата” Моята изповед

Не искам да говоря. Аз съм просто една никому ненужна твар, която хаби въздуха на сума интелигентни и способни хора. Защо съм тук? И аз не знам... Сигурно в момента на оплождането два сперматозоида са се борели ожесточено кой да проникне пръв при яйцеклетката, а аз, т.е. сперматозоидът, от който съм се развил аз, съвсем случайно е преплувал покрай тях и е бил изблъскан в дупката... Мал шанс, брато!

И така, ето ме и мен на бял свят - хилав, затворен, даже асоциален деветнадесетгодишен субект, който намира любов и подкрепа единствен и само в... дрогата.

Моля да се отбележи искреността ми! Кой друг наркоман би си признал, че му липсват топлината, грижата, спокойствието на дома, че се нуждае отчаяно от ласки, нежност, ЛЮБОВ? Никой, естествено. Ние /занапред под „ние”да се разбира наркозависимите – б.а./ сме особено племе, горделиви в мизерията си /психическа, физическа и социална... / За да се предпазим от жестокостта на света, се затваряме в наш си свят, спокоен, хармоничен /или поне така изглежда докато „друсаш”/ и търсим спасение в илюзионността на халюцинациите.

 Странно е нашето достойнство – крадем от близките си, от онези, който би трябвало да ни обичат, крадем парите и живота им, за да се зазидаме зад стена от болка и омраза – нашият неразрушим щит срещу света. А тази стена линее, нуждае се от непрекъснато подсилване, за да ни държи живи, защитени и ние бясно се борим с всяко изникнал препятствие /семейство, приятели, лекари.../, за да я опазим. Тя ни пази, но и ни убива. Бавно /или не чак толкова бавно/ изсмуква силите ни, „храни” се от сълзите и гнева ни, нараства - притиска, задушава, смазва! – поглъща всичко човешко в нас, превръща ни в озлобени калъфи, с притъпени до минимум инстинкти, студени, безжалостни, егоистични, чудовищни нехора, които наказват света за апатията му към краха им...

Не искам да умра! Не и така, погребан под собствената си стена от омраза. Всеки мой жест, всяка хаплива подигравка или брутално посегателство са зов, зов за помощ, за любов! А светът остава чужд, безразличен... Може би аз не зная как да привлека вниманието му? Може би жертвоприношението ми е единственият начин да бъда забелязан, да се пролеят сълзи за мен? Аз бил бих щастлив... Една сълза, само една ще пропука щитовидната ми стена и ще посее в душата ми зрънцето на съмнението: ами ако съм ценен? Ами ако съм обичан и желан? Ще липсвам на някого?!

Защо, защо за бога не ми го каза по-рано?! Защо не те попитах?! Къде се прекъсна връзката помежду ни, защо останахме така чужди, когато реално имаме такава нужда един от друг?...

Самотни сме. Аз умирам и ти идваш до мен. Няма вече обвинения, няма крясъци... вече няма какво да губиш, твой съм – тялом и духом – нали винаги това си искала?! Пълен контрол... Не, било е илюзия, досущ като моят разбит наркотизиран свят, бленуването по който ме съсипа; искаше мен, здрав, силен, щастлив! Исках теб, любяща, загрижена, вярваща в мен. Къде, къде сгрешихме?! Защо...

Няма значение вече... Обичам те! Обичам те! Обичам те! – за всеки един път, в който съм го премълчавал. Обичам те! – за всичките рани, които отворих в сърцето ти. Обичам те... Знам, че и ти ме обичаш; щастлив съм, макар да умирам...

Моят живот приключва. Плача... от щастие. Чувствам се победител – извратено, изстрадано чувство, което заменя омразата и гнева. Знам, че това е краят, а въпреки кофти началото /смотаният сперматозоид, който по случайност спечели „състезанието”/, аз свършвам геройски. „Защо?” ще запитате? Много просто – аз спечелих битката на съществуването си, спечелих признанието за любов и грижа на най-близката ми; онова признание, което винаги ми е липсвало...

Сега имам нейната подкрепа. Черпейки сили от любовта й, ще се възродя от руините на стената си и ще разчистя. Ще махам камъните, затискали сърцето ми толкова време, един по един, бавно и на всяко освободено местенце ще посаждам по един бял карамфил. Колкото повече се освобождавам, толкова по красив, привлекателен ще става вътрешният ми свят, а с него и отношението ми към външния...

Размишления преди изпит хд

Не виждам, не чувам, НЕ пиша,
поглед съм вперила в празната киша
и тъпо слушам кучешки лай
и празно гледам в пространството - Край!

Не мога! Не искам! Няма!
Глуха измама!
Захвърлям молива и тъпата крива,
която усърдно чертах,
задрасквам злорадо, без страх.

Стига училище, стига борба -
искам навън, сред гора от цветя!
С колело, с колело, с колело и китара
да пиша стихове, мамка му стара!

Да тичам свободна, огряна в лъчи
на детски, наивни мечти.
Да те хвана бясно за гъза
и на тайно място да те заведа...

И, сред птички и пчелички,
да забравим мигом всички.
Следва весела раздяла
и целувка никак вяла.

И отново съм в гората,
и миришат с мен цветята...

Ай, удари ми главата
математиката опустяла
"Хайде, стига си мечтала!"

Мани, глупава измама...
Няма друго тука, няма!

Същото е

             Съвместно творчество 

Същите са,

Цветята по вечно черния път,

Същите са,

 Звездите, които над него блестят,

Същото е,

Едно лице с удавени очи,

Същото е, 
Макар и отвън да не личи.                      

И тя е същата,

Душата, алено обвита в тих мрачен сън,

Но не бълнува,

Затворила е всичко, водещо навън.
Само теб те няма,                                             

Твоята лъчиста светлина..

И от там безбрежна се чернее

черна тъмнина.

El Museo Militar Nacional

Hoy fui al museo. Este, que está al lado de mi trabajo y que llevo tanto tiempo queriendo visitarlo. Hoy por fin fui, con mis compañeros, a escuchar una lección sobre las Guerras Balcánicas.

Entramos en el patio: amplio, amplio, lleno de armas, cañones, aviones, máquinas de muerte…

-         -  Eso, que está por allá – dice mi guía personal, ansioso de mostrarme sus abundantes conocimientos sobre la historia militar búlgara. – Eso es el avión XXX que ejecuta los bombardeos. Por acá está ese camión, armado con ametralladoras, fue utilizado durante la II Guerra Mundial y ese camión tipo tanque es la máquina destinada a moler la gente.

-         -  ¿A moler? – pregunto estupefacta.

-          - Sí, sabes cuando acude mucha gente a un protesta o algo parecido..

-          - Ya… OK…

-          Y eso allá forma parte de un submarino, el torpedo. ¡Mira, mira!, ¡¡¡las armas de la infantería!!! ¡Son armas auténticas que participaron en las guerras!

Miro la cara fea del cañón. Tal vez seas la última cosa que algún soldado vio antes de ser asesinado. Tan grande, tan inhumanamente humana, pues estás dirigida por la mano del militar, ¿no?

Entramos. Subimos a la tercera planta con el guía oficial del museo y empezamos con nuestra visita-lección relacionada con las Guerras Balcánicas. El hombre nos cuenta cómo Bulgaria fue proclamada independiente en el año 1908 y las secuelas que tuvo esa tan añorada independencia. Llegamos al pacto entre los países balcánicos y el estrellamiento de la guerra contra Turquía. Seguimos con la táctica militar de las tropas de la alianza. Resulta que en dos años ha muerto gente de la parte de los cristianos cuyo número equivale a la población actual de Sofía. Las víctimas búlgaras son 85 000… Nos explica cómo se desarrollaron los combates más grandes e importantes, nos enseña las armas, ¡hay incluso armas químicas!

Seguimos con la Guerra entre los aliados, es decir esa de los búlgaros contra todo el mundo. La estupidez del monarca, la valentía de los soldados, la miseria y la muerte… Todo para que se llegue a la victoria. Victoria que no trae nada positivo: las fronteras búlgaras fueron retrazadas cruelmente, partes íntegras del país se quedaron fuera de ellas. Total, una catástrofe nacional.

Es fácil comprender por qué, teniendo en cuenta los hechos entre el año 1912-1914, Bulgaria se incorporó en las acciones militares durante la Primera Guerra Mundial: perseguía la unión nacional que se quedó un sueño irrealizable.

Sigo fijándome en los cuadros de los pintores militares que demuestran el dolor, la pena, la muerte, la anihilación del hombre. La voz patética del guía al referirse a los ¨milagros¨ militares búlgaros: la flota, la infantería, la caballería y sus armas, fusiles, pistoletas, ametralladoras y no sé que más máquinas de matar… Las sonrisas satisfechas que brillan en las caras de algunos de mis compañeros, mi guía inclusive...
Una cita de Aleco Konstantinov que me viene a la mente ¨Al otro lado del río, justo al lado de la exhibición de los países en Chicago, se halla Krupp que eructa sus malvadas crías. Esas crías, por la producción de las cuales la fábrica recibió premios, van a acabar con la vida de tanta gente inocente. Estremezco al verla…¨. 85 000 víctimas, yo ni siquiera puedo imaginarme este número, 35 000 en Serbia, 12 000 en Montenegro, 5 000 en Grecia… Uno de los mejores poetas búlgaros fue matado en la Guerra de los aliados, luchando por Macedonia. Antes de morir escribió un poema precioso que dice ¨El muerto no es enemigo¨. Es triste.

Random writing in a random situation

Inspiration – where are you?

By reading a book I started thinking about this horrible disease – the lack of inspiration. It’s more than mortal. It’s not about physical death, but pure spiritual destruction that annihilates all spirituality and creativity into the individual, leaving him empty, numb, pointless in a world of miracles.

It’s may be up to a personal choice whether or not they’ll get infected by it, I admit that. However there are those situations when it lurks you for so long, hidden behind the former corner, looking at you and smiling menacingly. You never understand it’s been following you, too busy in living on.

Then again it attacks! The very moment you feel down. It grasps you within its clutches and squeezes you mercilessly. There you are, mortally caught, and the only thing you can see is the horrible flame in its dead eyes that strike on you, rip your innocent soul and tear apart all happiness you might have managed to save.

You feel helpless. That’s what it wants – to bend your will and make you its docile victim.

You can’t breathe, your whole body hurts, your mind is empty, there’s nothing ahead, it’s all here and now, in this lethal embrace that you’re into, and no perspective you can see.

You decline, too tired to go on, when its complies come around and pierce their sharpened by the sense of victory teeth into what’s left from your soul. It’s not about your body, it has never been the point of the attack – mere materiel, transitional, traceless. It’s the spirit it aims at, your dreams, your ambitions, your hopes, your mind. So together they push you more and more, pressure you, hit you, strike you down, smack you, beat you, suck your powers, destroy you, annihilate, obliterate, erase…

Do you already feel the nagativeness it irradiates ? Then it’s time to counteract it! It’s strong just because you’re letting it be it. Raise your head and take it off… Fight, don’t let it get you down again. I know it’s hard, but it’s the only way to stay alive (spiritually). Here you are, out, among people, communicating; here you are doing what you used to be scared of\felt incapable of doing.

It won’t let you go easily, but you won’t be alone. There are so many other creatures at your side, fighting the same enemy; you just have to call them out. Relax, take it easy and it will get weaker and weaker…